Откъс от една велика книга на Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер

Откъс от една велика книга на Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер Далке – “Болестта като път “, която считам за наложителна за всеки човек. Ако не цялата, то най-малко този фрагмент е положително начало. 

“На полярността на нашето схващане се дължи, че ние не осъзнаваме своята целокупност, а се отъждествяваме постоянно единствено с един откъслек от съществуващото. Този откъслек назоваваме Аз. Това, което ни липсва е нашата сянка, която ние по предписание не познаваме. Човек непрекъснато е заставен да осъзнава непознати до момента и неосъзнати детайли от сянката и да ги интегрира в своята идентификация.

Този „ образователен развой “ не може да бъде приключен, до момента в който не се сдобием със напълно схващане – до момента в който не станем „ здрави “. Това единение обгръща цялата полярност в нейната неотделимост, затова също и мъжкото и женското начало. Съвършеният човек е андрогин, т. е. той е слял мъжките и женските аспекти в душата си в единение. Андрогинен не трябва да се бърка с хермафродитен, естествено, андрогинността се отнася до психологичното равнище – тялото резервира своя пол. Съзнанието обаче не се отъждествява повече с това (подобно на малко дете, което физически също има пол, само че не се разпознава с него). Да предстоящ мъж значи да се идентифицираш с мъжкия полюс на своята душа, при което женският детайл автоматизирано пропада в областта на сенките. Да бъдеш жена, значи надлежно да се идентифицираш с женския полюс на душата, при което мъжкият полюс попада в битието на сенките.

Нашата задача е да осъзнаем своята сянка. Това обаче можем да създадем единствено по околния път на проекцията. Онова, което ни липсва би трябвало да търсим и да намерим по околния път, посредством външното, въпреки в действителност то да е постоянно в нас. Например окото в действителност може да вижда, само че то надалеч не е способно да види себе си. За това му е нужен обиколният път на проекцията върху плоскостта на огледалото. Само по този начин човек може да опознае себе си. В същата обстановка сме ние, хората. Мъжът може да осъзнае своята женска част от душата единствено посредством проекцията върху една съответна жена; същото важи за дамата. Можем да си представим сянката като напластена. Има доста дълбоки пластове, които провокират у нас смут и от които пъклен се страхуваме; има пластове, които са покрай повърхността и чакат своята преправка и осъзнаване. Срещнем ли човек, обитаващ област, която у нас самите е в горната сфера на сянката, влюбваме се в него.

Това, което обичаме или ненавиждаме у някой различен човек, в края на краищата, постоянно е в нас самите. Говорим за обич тогава, когато различен човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се желае да осъзнаем в себе си. И изпитваме ненавист тогава, когато някой отразява доста бездънен слой от нашата сянка, с който още не сме подготвени да се срещнем. Намираме другия пол атрактивен, тъй като той ни липсва. Често се опасяваме от него, защото за нас той е несъзнателен. Срещата с колегата е срещата с несъзнателен от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от личната ни сянка в другия стане напълно явен, ще преглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина. Затрудненията, които имаме със своя сътрудник в действителност са усложнения, които имаме със себе си.

Отношението ни към неосъзнатото от нас постоянно е двойствено – то ни притегля и плаши по едно и също време. Също по този начин двойствено е нормално и нашето отношение към колегата – ние го обичаме и го ненавиждаме, желаеме изцяло да го притежаваме и дружно с това да се отървем от него, намираме го по едно и също време и прелестен и непоносим. Във всички действия и различия, които изпълват едно партньорство, ние постоянно „ преработваме “ нашата сянка. Партньорството сред двама души, които си наподобяват, в действителност наподобява по-безопасно, а е и по-удобно, само че нормално не способства доста за развиването на сътрудниците: в другия се отразява единствено личната, съзнателната сфера – това напълно не е комплицирано и е много скучно. Всеки намира, че другият е прелестен и проектира взаимната сянка върху останалата окръжаващата среда, която по-късно и двамата заобикалят. Плодотворни са единствено различията в едно партньорство, тъй като само когато „ обработва “ своята сянка посредством другия човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че задачата на този развой се състои в приближаването до личната целокупност.

В идеалния случай в края на едно партньорство би трябвало да има двама души, и двамата от които в себе си са станали цялостни или най-малко – дано оставим настрани идеалния случай – станали са по-здрави, защото са прогледнали за неосъзнатите детайли на душата си и по този начин са могли да ги интегрират в своето схващане. Следователно най-после са изчезнали влюбените гълъбчета, от които единият не може да живее без другия. Твърдението, че човек не може да живее без другия, демонстрира единствено, че някой от чисто улеснение (би могло да се назова и страхливост) употребява другия с цел да даде опция на личната си сянка да живее посредством него, без да подхваща опит да преработва проекцията и да я връща назад. В такива случаи (а те преобладават) единият сътрудник не разрешава на другия да се развива, тъй като откритите функции биха били сложени под въпрос. Подложи ли се някой на психотерапия, сътрудникът нерядко се оплаква, че другият толкоз доста се е променил…

Едно партньорство реализира задачата си, когато човек към този момент не се нуждае от другия. Само следователно обещанието за „ безконечна обич “ се реализира. Любовта е акт на съзнанието и значи да отворим своята лична граница на съзнанието за това, което обичаме, с цел да се съединим с него. Това става допустимо едвам когато човек е поел в своята душа всичко, което сътрудникът е въплътил или, иначе казано, когато човек си е взел назад всички проекции и се е съединил с тях. Така оня, който обичаме, като проекционна повърхност е към този момент изпразнен – отсъства привличане и отбиване, любовта е безконечна. Станала е самостоятелна от времето, тъй като е осъществена в личната душа.

Такива разсъждения постоянно навяват боязън у хора, които със своите проекции мощно клонят към материалното. Те свързват любовта с формите на проявяване вместо със съзнателни наличия. Видимият свят би трябвало да стане непотребен посредством нашия живот – това важи също и за колегата ни. Проблеми се основават единствено когато двама души друго „ употребяват “ своето партньорство, като единият преработва и взема назад своите проекции, а другият изцяло затъва в проекциите. Тогава идва моментът, когато единият става самостоятелен от другия, до момента в който на другия сърцето се къса. Затънат ли обаче и двете елементи (и двамата) в проекцията, изживяваме любовта до гроб, а по-късно и огромната тъга, тъй като другата половина липсва! Блажен е този, който схваща, че от никого не може да се вземе това, което той е осъществил в себе си. Любовта желае да бъде едно – и нищо друго. Докато тя е насочена към външни обекти, не е постигнала своята цел.

Всяко партньорство се състои в опита двата полюса – мъжкият и женският да се доведат до хармонично равнене. То обезпечава на индивида опцията да добавя себе си в посока към цялостността посредством връзката с различен човек, който изживява сянката на единия. При това другата (или „ по-добрата “) половина компенсира, посредством своята същина, това, което на самата нея ѝ липсва. Най-голямата заплаха в едно партньорство обаче постоянно е вярата, че проблематичните и смущаващи способи на държание са само проблем на другия и „ нямат нищо общо със самия мен “. В подобен случай човек затъва в проекцията и не схваща нуждата и изгодата да преработва и обработва отразените от колегата сфери на личната сянка, с цел да може, осъзнавайки ги, да израства и съзрява. ”

Инфо: http://evolife.bg